Откъс от книгата "Случки от моя живот"
На невероятните жени, с които ме срещна Съдбата
===============
Основната история, която ще разкажа, не е от моя личен живот. Но... всичко по реда си
Снимка: stolica.bg
Беше лятото на 1993 година, когато се запознах с Людмила. Всъщност, не се казваше така, но тук ще сменя имената на всички, за да е по правилата на доброто възпитание.
Баща й бе московец, майка й - украинка. Подобни бракове в СССР бяха нещо нормално. Дошла в България да учи архитектура и останала. И това бе нещо нормално..
Людмила живееше в бившите виетнамски общежития, но не онези в Красна поляна, които са проблемни за цяла София. Не, тези бяха в Павлово.
Почнах да работя за нея. Тя докарваше стока, аз я продавах на сергия в пазарчето срещу трамвайната спирка. Решихме, че ще е взаимноизгодно да живея у тях без да плащам наем, нито режийни, а тя да не ми дава заплата, но да ми осигурява 3 пъти на ден храна. По онова време това си бе приемливо предложение. Беше близка с 4 семейства в блока, но това, за което ще стане дума, не бе от тях.
Апартаментът й бе точно до аварийното стълбище, а вляво от него живееше семейство Радостинови.
Стените бяха тухлени, но скандалите бяха на толкова висок тон, че се чуваха ясно. Ще пропусна подробностите, но всичко се въртеше около това, че мъжът искаше развод, а съпругата му доста въодушевено отказваше да бъде по взаимно съгласие.
Попитах Людмила откога е така и тя ми разказа толкова интересна история, че ще бъде грехота да не ви я споделя.
=====================
Снимка: ural56.ru
През 1969 година се подписва междуправителствената спогодба "Нефт-желязо" и българи извършват строителни работи на територията на РСФСР. През 1971-2 година се създават 13 групи, в една от които се оказва и Ценко.
Не съм питал какви заплати са взимали хората в България по онова време, но за никого не е тайна, че тези на работещите в чужбина са били в пъти по-големи от тези тук.
Та съседът още през 1971-ва тръгнал за Оренбург. В бригадата били все познати. Пасвали си и в работата и през свободното време. Работата не била повече, отколкото в България, но първата заплата била колкото няколко български. Много бил доволен.
Но след месец дошъл бригадирът и казал:
- Момчета, военните търсят спешно доброволци. Плащат двойна надница, но ще се работи 3 месеца по часа на ден, в неделя - почивка. Но няма да излизате извън поделението. Има ли желаещи?
Спогледали се и решили, че парите така и така им стигат. Пък и обектът бил далече - чак в Кишинев, Молдавска ССР. Почти 2'400 км растояние. Е, със самолет полетът е около 2 часа и половина. Но най-разочароващото за всички ергени било ограничението за излизане. Млад човек да стои затворен и то по своежелание цели 3 месеца? Кой нормален българин ще го направи? Всички помнени времето в казармата и се навили единствено семейни.
Отишла друга бригада. И това било за добро, си мислел Ценко по онова време, защото след 2 дена срещнал Захарина - бъдещата си жена.
Имало 2 сватби - в Оренбург и в София.
И на двете по поне 100 човека роднини. Младост, пари, любима жена - какво повече му трябва на човек?! Върнали се в България чак през 1987 г., малко след като се създава СО "Главболгарстрой". Родителите - и неговите и на жена му, били на възраст и имали нужда от грижи. Купили апартамент, кола, посроили вила и всичко било добре до обезценяването на лева. Изведнъж стандартът им на живот рязко паднал, а парите едвам стигаки за храна, парно и лекарства.
В това време, когато Големите другари, в които бяха парите и хората от Държавна сигурност, в които бяха връзките, се договаряха, обикновените хора гладуваха. Мнозина бяха съкратени. Ценко бил късметлия, но заплатата му не стигала и започнал като нелегално такси. Затова не се и замислил, когато му предложили да отиде в Казахстан, за да строи обекти на Кумкулското нефтено находище. Последвали командировки в Беларус, Украина, Германия. Бил от малкото хора в България, които живеели добре.
Родителите му починали през 1994-та. На следващата - нейните. През 1996-та големият им син заминал да учи висше в Германия. Малкият смятал да го последва. Нещата изглеждали нормални, догато Ценко не бил пратен в Кишинев.
Оказало се, че това бил същият обект, който някога отказал. Тогава бил поръчка на военните. Но през 1996 всичко вече било частно. Сега нямал избор. Т.е. имал, но не можел да си позволи да откаже при толкова много безработни, чакащи някой да сгафи.
========================
Снимка: kisalfold.hu
Есента била топла и суха - идеално време за строителство и ремонти. Странно съвпадение било, че и местните строители били същите, които през 1971-ва посрещали нашите доброволци. Затова веднага почнали да си припомнят доброто старо време. Първият ден и вечер минали в ядене, пиене и сладки приказки. На вторият трябвало да дойде техническият ръководител, за да започнат работа. И тогава се случило нещо невероятно.
Рано сутринта бригадирът представил групата на инж. Марина Дане. Когато погледите с Ценко се срещнали, сякаш ток минал по гръбначния стълб на съседа. Същото почувствала и тя. А когато зърнал лицето й, загубил ума и дума - тя била точно копие на жена му.
Първата седмица и двамата се опитвали да поддържат учтива граница. И двамата имали семейства. Но нещо вътре в тях подсказвало, че са един за друг. Тогава Ценко разбрал как през 1971-ва е могъл да направи правилният избор. Но не го направил. Да, с жена му се разбирали, но били като съквартиранти. Нямало кой знае какви чувства, докато с Марина нещата били съвсем различни.
Работата в Молдова траела 5 месеца и за това време Ценко и Марина вече се усещали като Половинки.
Мъжът й отдавна си имал любовница и разводът бил само въпрос на време. Станал лесно. Оставало съседът да се разведе. Но Захарина не смятала да му дава свободата. Вече бе минала в критическата възраст и истеричните й писъци смразяваха всеки, който я чуеше.
================
През 1998-ва напуснах апартамента на Людмила.
Когато след 2 години се засякохме, седнахме в "Слънце-Луна" (тогава беше малко, кокетно ресторантче) и няколко часа разговаряхме. Стана дума и за съседите й.
- О, той си взе багажа и отиде в Молдова. Захарина бесня около година. Когато и вторият й син замина за Германия, си хвана приятел и скоро след това се разведоха с Ценко.
Виждах го с молдовката - изглеждаха щастливи.
==================
Това е историята на две Половинки, които са се намерили. Макар и след 25 години.
А вие не пропускайте възможностите, които ви дава Съдбата! Само за добро са.
Няма коментари:
Публикуване на коментар