През 1967-ма протича Шестдневната война на Египет, Йордания и Сирия с Израел. Виетнаmската война на САЩ е в разгара си, Движението за граждански права и Хипи движението - също.
Всъщност, в България е друго. Тук Лили Иванова, Емил Димитров и "Щурците" са в зенита си, а "Златният Орфей" е най-чаканото лятно музикално събитие вече трета година.
Дядо ми купил телевизор, който стоял на около 4-5 метра от зрителите върху 4 дървени крака. Цялата рода се събирала да гледа. Било си е цяло събитие. За мен бил назначен специален пазач -леляПенка която да не ми позволява да допълзявам до сапарата. Но често заспивала и наставала кратка паника.
През 1977-ма смениха стария със "София-21". Беше в дървен обков и стоеше пак на дървени крака, а трансформатора бръмчеше и приспиваше по-добре от хапче. Но първите ми спомени бяха от "Лека нощ, деца", разбира се.
Бях дебело дете. Храната бе в изобилие, а спортът не бе на почит в семейството ми. Бях на 6 години в 4-та група на детската гранина, когато Митко - втори братовчед по майчина линия, ме попита от кой отбор съм. И ми предложи да избера между "Левски" и ЦСКА. Нямах и понятие, че това са вечни съперници и много известни клубове. Отговорих му "ЦСКА", но той бе избрал "Левски", та ме агитираше да променя избора си. Помня, че му се опънах и оттогава съм с "червено сърце". Толкова със спорта!
Дядо ми бе директор на хлебозавод, към който имаше баничарски и сладкарски цех. Поне веднъж в седмицата аз и още няколко деца правехме посещение на последния. Особено вълнуващ бе моментът, когато трябваше да се справим с крема по дъното на някоя тава или друг съд. Да, трудно бе да останеш слаб.
Особено си падах по паста "Витоша"(15 ст) и еклерите с яйчен крем и блестяша светлошоколадова глазура (7 ст). Малката боза бе по 6 ст, средната по 16, а литъра - 36. Не се ползваха отровни подсладители. Бозата бе гъъста, вкусна и до 2 дена вкисваше.
За толкова време вкисваше и киселото мляко (23 ст), което бе САМО от прясно мляко (това на прах бе дефицитна стока) и бе 500 гр. Сега такъв грамаж се счита за рядкост.
Вечеряхме между 19:00 и 19:30, за да свършим за "Лека нощ, деца" в 19:50. Понякога ми се позволяваше да гледам и филма. Но това бе, по-скоро, изключение. Е, в събота бе друго. Тогава гледах даже "Студио Х". Само да уточня за младите читатели - учехме 6 дена в седмицата. Гадно, нали? Но, пък, само 11 години. Но да се върна към киселото мляко.
Беше в стъклено бурканче с алуминиева капачка. А ето и най-важното - когато ми станеше тежко след преяждане, 2-3 лъжици оправяха нещата. Когато пробвах "Данон", ми стана тежко, без да съм преяждал. Оттогава не кусвам този боклук.
Сещам се за реклама на "Верея" - правели прясно мляко. Интересно! А аз си мислех, че прясното мляко го правят кравите, козите, овцете и другите женски млекопитаещи. От какво ли го правят в Стара Загора? Може би от сухо мляко? Ако е така, то това мляко може да се нариче "течно", но не и "прясно"
Трябват още промени в БДС, за да почнем да ядем тази храна, която ядяхме преди 10.11.1989 година.
.Някой ще ми захленчи, че банани, портокали, лимони и мандарини имало само за Нова година и други празници и то можело да се купува не повече от 5 кг. Да, така беше. Струваха по 2'50лв/килото. Обаче, хората над 40 години помнят, че всички български плодове, зеленчуци и нещата, произведени от тях бяха вкусни и пълни с витамини, а не с отрови. Бе засилен и контролът за нитрати и нитрити по лук, чесън и салата. Странното бе, че влизайки в ЕС ние ЗАНИЖИХМЕ изискванията. Да, оказва се, че "напредналият Запад" е западнал морално и разболява гражданите си чрез занижени изисквания, като компенсира с малоумства като правота на краставиците и еднакъв калибър на плодовете
Откровено храната през Соца бе по-добра от сегашната. Чудесно е, че вече е плъзнала идеята да си върнем вкусната храна. Е, не си мислете, че идеализирам онова време. Хигиената в много предприятия бе в пъти по-ниска от предписаната. Сиреч - идеално е съчетанието от някогашния вкус и днешната повишена хигиена.
-------------------------
Мислех да подема друга тема, но се сетих за хляба.
Дядо ми е бил хлебар и преди 09.09.1944. Тогава е имало ясно разделение на чираци, калфи и майстори. Задругата следяла изкъсо всеки да е кадърен и никой не продавал дипломи, както е днес. Ето какво ми разказа дядо ми Гичо. Цитирам по памет.
- След работа всеки хлебар получаваше по 2 хляба, въглищаря - по торба въглища и т.н. Беше измислено така, че никой и да не помисли да краде. Ако си в труден момент, поискай и ще ти дадат. Записвт ти дълга, а ти го връщаш, когато можеш, но да крадеш, бе немислимо.
Добивът жито бе малък, но зърното бе толкова качествено, че като направиш хляб, цяла седмица остава вкусен и бе толкова плътен, че засищаше. След като дойдоха руснаците, ни накараха да сеем техни сортове, че давали двойно добив. Да, така беше, но зърното бе с ниско качество и внасяхме пшеница от САЩ, за да оправим нещата. Но това бе държавна тайна.
Имаше много малоумство и през Соца. Караха, например, хората да употребяват повече захар и бял хляб, което показвало по-висок стандарт. Сега сме наясно, че прекорената им употреба е вредна, но аз мисля, че тази глупава мода е била и отвъд Желязната завеса. Причината, според мен, се дължи на гладните години през войната и след нея. Бяло брашно се ползвало само по празници, а захар се е яло 2-3 пъти в годината, когато има панаир или нещо от сорта. Затова и баба ми прекаляваше с подкравките - залъгваше се, че щом са вповече, то ястието е по-вкусно.
Та... хората ядяха предимно бял хляб. "Добруджа" купуваха тези на диета, а с черен хранеха животните. Затова всеки ми се чудеше защо си купувам ръжен хляб (15 ст/бр). А причината - беше невероятно вкусен! А и се връзваше идеално с пушени ребра (7 ст/кг).
Храна имаше за всички, без значение колко ниска заплата получава. Затова и често си ходехме на гости без покана. Това бе най-силно доказателство, че усещаме някого за много близък. Отделно бяха именните дни, сборовете и други празници. Но, освен храна, трябваха и развлечения.
Заведенията бяха малко. Радко някой водеше гадже на ресторант. Обикновено се ползваха дискотеки, снек-барове или сладкарници. Но най-често се събирахме в къщата на някого. Всеки носеше по някой буркан или друго ядливо от къщи. Пиеше се главно "Слънчев бряг", "Плиска" и/или "Преслав" с кола. Ракии и вина ползваха старите. Ментета нямаше!!!
И нещо, което беше правило - всяко лято ходехме на море. Е, някои като майка ми, предпочитаха екскурзионните летувания из планините. Но повечето деца си харесвахме плажа и морето. Аз не исках да ходя на лагер, защото там се спеше след обяд и влизаха във водата по команда и за определени минути. Е, що за почивка е това?! Аз и леля ми си обичахме морето.
Хм, толкова угоен индианец никой не е виждал!
-------------
Но не мога да премълча и друго - заплатите за селския труд бяха мизерни, пенсиите - също.
Ако по градовете заплатите бяха между 120 и 300 ле, то по селата бяха около 80, а пенсиите - около 30 лв. Затова и сега София е над 2,5 млн, макар официално да е с милион по-малко.
Имах щастието да живея в най-добрите години на Соца.
Нямахме кола и вила. Имахме цветен телевизор "Електрон 716Д". Тежеше колкото слон. Това "Д" значеше, че лови Втора програма, която се появи след 1975 г. Бе на дециметров обхват и траеше от 18:30 до 22:00.
Първа бе на метров и имаше програма от 10:00 до 12:00, после от 17:00 до 00:00. В понеделник - само след обяд, а в събота се случваше филмът от "Судио Х" да свърши и към 2 часа.
Сега разбирате колко много свободно време имахме всички. Затова и хората общуваха повече. Да, нямахме стотиците канали на Запада, дънките се купуваха в "Кореком" - магазини с валута, шоколадовите яйца бяха мечта и куп още глезотии нямахме, но имахме по-тясна връзка помежду си. Това ми липсва. Понякога. Всъщност, свикнах да живея сам.
През далечната 2010-та, се регистрирах в еРепублик. Това е игра с хора от цял свят. В моя военен отряд имаше едно момче от Варна - Тихомир. Тогава той бе, все още, ученик, а аз - вече дърто магаре, но по акъл бяхме доста близки. Поне в играта.
Баща му бе на моите години, но леко се разминаваха в някои начини на мислене, затова Тишката ме питаше за това-онова. Завърши Средното си образование и замина да учи в Уелс. Оттогава поразредихме връзката и сега тя е никаква. Но още помня един от последните му въпроси - "Какво беше през Социализма?".
Ще се опитам да обобщя моите лични спомени и впечатления. А доколко са съответстващи на истината, съдете сами.
==================
Снимка: upload.wikimedia.org
-------------------------------------
Роден съм в малък град - идеално място за отглеждане на деца. Исперих е далеч от София, сиреч - от Голямата политика и големите идиотщини, които я съпътстват. Поради това, животът там коренно се е различаваше от това, което се пише и ще се пише в учебниците. Да, не сме извън България, но "дълбоката провинция" си има и своите предимства.
Но ще започна от спомените на мои близки за живота преди 09.09.1944 г.
====================
Снимка: upload.wikimedia.org
Исперих, края на 1930-те
Било е малко село, но след войните и особено кризата през 1927-ма, мнозина тръгват към нови земи. Исперих е сборно място на бежанци от Македония, Добруджа и Балкана. Затова населението рязко се покачва на над 3'000 човека.
По онова време по нашия край за богат се е считал човек с много земя. Тя е била най-цененото нещо. А там тя е особено плодородна. Да си между Лудогорието и Добруджа дава необикновено добро съчетание за отглеждане на каквото си помислите. Но главно сеели пшеница, царевица и слънчоглед. Животни се отглеждали малко - колкото да обслужват земеделито. Главно крави, биволи и коне. В по-малка степен овце, кози и прасета.
Кварталът ни е до гората и като деца често ходехме да си граем там. Но преди 1944-та нещата са били много по-диви. Нерядко по улиците бродели вълци. Особено зиме, когато били изгладнели. Компания им правели глигани, лисици и чакали. Но имало и приятни моменти - малки групички от сърни с малките си.
Баба ми се оплакваше, че били бедни, но допълваше, че гладни рядко оставали.
- Тогава хората бяха по-здрави. А сега ('70-'80) с тези смени все млади си отиват.
Е, за нея "млади" значеше "40-50 годишни". Като ученик такива ми се струваха не млади, а направо остарели. Може би трябваше да ползва думата "зрели", но речникът й бе беден.
- Някога хората почиваха 3 месеца - цяла зима. Работят през останалото време от сутрин до залез, но дойде ли декември почват празници, седенки, сгляди... И така до март.
Идва ВСВ. През Исперих минават тамкови колони за Гърция.
- Като минаваха германците, ето такива шоколади радаваха на децата - и показва дланта си. - Дойдоха руснаците и ни взеха олиото и конете.
- Ти да си мълчиш, че ще ни пратят в Белене! - казваше на шега дядо ми. Макар че може и да не е било съвсен на шега.
=================
Снимка: hinformnapalm.org
Край Дунав идва и друга армия - РККА, която ни обяеява война, а ОФ прави преврат. Водач е, разбира се, Кимон Георгиев. Но София е далече.
На 09.09.1944 г група ловци с пушките си се връщали от лов и когато минали през Центъра, кметът извикал:
- Ний си отивъми, наш'ти идът!
Впоследствие ловците били обявени за партизани - трябвало да се отчете дейност пред новата власт и станали милиционери. Голям смях!
Поради това, че в града всички са си били роднини, никой никого не е гонил - ни преди, ни след 9-ти септеври. Никой не ще жена му да му натяква неща от рода на:
- Етървата/сватята/вуйна ми... се оплака, че си задържал сина й/брат й/мъжа й... Я го пускай, че иначе да не ми се прибираш вкъщи!
Да, около национализацията е имало проблеми, но е обяснено спокойно, че няма мърдане и трябва да се направи. Направили се ТКЗС-та, МТС-та, почнал строеж на заводи и хората се примирили. Но всеки запазил поне по 2-3 декара земя около къщата и още толкова за лозе. Изобщо, по нашия край нещата били по-човешки. Имало е, обаче, някои страшни моменти. Буквално страшни.
=============
Снимкса: hupload.wikimedia.org
Български танк Pz.Kpfw.IV в Унгария, март 1945 г.
1982
На сватбата на леля Къти имаше един роднина на баба ми. Свиреше на мандолина и създаваше настроение. Когато гостите се понапиха и почнаха да задават въпроси около уважението, той почна да ми разказва.
- Участвах във ВСВ в 1-ва Българска армия като танкист. Танкистите ни считаха за елитна част. Бях командир на 4-ка (Panzerkampfwagen IV - Pz.Kpfw.IV „Майбах“ , не Т-34 - бел аз. Имаше няколко тежки боеве. Лошо нещо е войната...
Помня, че веднъж, в Унгария, ни свършиха снарядите и тъкмо се чудехме какво да правим, когато видяхме как към немците летят "Катюши". Гледах с бинокъла как всичко стана в пламъци. Никой не оцеля. Горките хора!
Стигнахме Австрия. И там се бихме, докато не срещнахме англичаните. Официално в учебниците пише, че това е краят на войната. Обаче ние чакахме заповед да настъпим на Запад.
Тогава не осъзнавах, че този подпийнал човек ми казва нещо много важно. Да, Сталин се двуумял дали да не довърши съюзниците. Не знам какво го е спряло.
След войната го взимат в ДС и благодарение на него и такива като него, мнозина обикновени хора избягват репресии и дори смърт. Още помня още една негова история.
Не помня около кои събития и коя година става случката, но е зловеща.
- Звъни ми телефона около 3. От оръжното управление. Искаха до обяд да сме убили 20 човека (бройката е примерна, защото не я помня - бел. аз).
Когато чух, не повярвах на ушите си и съм мълчал известно време, явно достатъчно дълго, защото ме попитаха дали връзката е наред. Когато потвърдих, помолих да ми повторят заповедта. Беше същата. Трябвало да се отчетат еди-колко си разкрити врагове на народа.
Казах, че тук нямаме такива. Отговориха ми, че това е "заповед от Горе" и трябва да намеря.
Явно съм изглеждал доста зле, защото хората около мен ми донесоха вода и ме сложиха да седна. След около 5-10 минути мълчание, им споделих заповедта. Сега те имаха нужда от вода и столове.
Седяхме, споглеждахме се и никой не мръдваше. Как да убием невинни хора?! От друга страна, ние сме длъжни да изпълняваме заповедите на висшестоящите.
Към 4 чухме приближаваща джипка. Беше заместник-началникът от Разград. С него бяха още 2 джипки, пълни с хора, които носеха автомати.
- Получихте ли заповедта?
- Тъй вярно!
- Изпълнихте ли я?
Мълчахме.
- Колко хора убихте?
Пак мълчахме.
- Попитах колко хора убихте?
- Николко...
- Добре, добре, че не сте убили никого, защото сега щяхме да убием вас.
Имаше множество критични ситуации, но тази бе най-ужасната.
=============
За щастия аз израснах в най-добрите години на Социализма. И това е благодарение на един легендарен разговор във Воден. Ще изложа споделеното от човек, чул разказа на свидетел..
Снимка: abritvs.com
Есента на 1973.
Резиденция "Воден".
Гостува Брежнев.
Организира се лов на благороден елен.
Еленът е уловен предварително. Даже упоен, за да не бяга. Някой се пошегувал, че за малко да уцелят служител от УБО, който махал каишката от елена. Но дали е само шега, не мога да потвърдя. Не помня и точните думи, но по смисъл е станало следното.
Брежнев ударил елена и бил много щастлив. Отдавна мечтаел за точно такъв шампион.
Вечерта почнало голямо ядене и пиене. Бай Тошо, обаче, не пиел, макар, че често казвал "Наздраве!" - типично поведение на добрия дипломат. Атмосферата ставала все по-задушевна, когато Брежнев забелязал нещо необичайно - всички се веселят, а наш Тодар седи умислен.
- Какво ти има?
- А, нищо.
- Зле ли ти е?
- Не, не, добре съм. Държавни проблеми имам. Но не е разговор за маса.
- Е, кажи, де!
- Не искам да Ви развалям настроението, Леонид Илич...
- Ну, ка - расскажи!
Брежнев хванал Живков през рамо и нашият почнал.
- Ами... всеки в СИВ си има свое място. За България е отрдено селското стопанство. Но всички знаем, че печалбата е в машиностроенето, а селското стопанство е или нископечелившо или направо губещо.
- Да, прав си! Не е справедливо така!
Замонал си Брежнев, а още от следващия месец към България тръгнала "компенсация" - вагони с дървени вълища, памук и танкери с нефт. И тук става нещо интересно. Въпросните стоки тръгват вместо за вътрешността на страната, по "първо направление", както казваха на износа за страни извън СИВ. Разбирайте - износ за валута. Така България "тайно и полека" си повава печалбите за отрицаелно време. Оттам и рязко се вдига качеството на живот. В сравнение с преди '73-та, разбира се.
Когато идва Горбачов ни "спира кранчето" и тогава закъсваме. За капак разпуска СИВ и Варшавския договор. България изведнъж остава без повече от половината си пазар. Луканов му иска заем, докато намерим нови клиенти. Предателят в Москва обещава, но не изпълнява. Тогава идват американците и нататък всеки знае какво стана.
Това бе нещо като предговор, Същността очаквайте в част 2.
Както някои вече предположиха, това не е за водача, уплашил Рим повече от Ханибал, защото са видяли кавичките. Но не е и за някой спортен отбор. Нещата са, как да кажа, малко... смесени.
Но, за да стане още по-интересно, ще започна отговора с въпрос.
Снимка: littlebg.com
Някой чувал ли е за българското лекарство "Катрапс", макар да съществува от 30 години вече?
Не?
Не се учудвам.
А, че ОФИЦИАЛНО лекува рак?
И това, предполагам, че не сте. Което е в реда на нещата - защо хората да са здрави, когато могат години наред да купуват всеки месец лекарства за половината си заплата или пенсия...
Това е официалният сайт и се надявам да го разгледате подробно, но ще си позволя да цитирам някои неща от него.
==================================
ОПИСАНИЕ НА ПРЕПАРАТА
---------------------
В продължение на повече от 30 години препаратът "КАТРАПС" (известен доскоро като препарат HD88) е приложен на хиляди пациенти с различни форми на солидни тумори с най-различна локализация. Постигнатите много добри резултати позволяват препаратът да се препоръча за лечение на почти всички форми на ракови заболявания, след консултация в някой от кабинетите в страната.
...
Ефектът от лечение с "КАТРАПС" обикновено се проявява след 2-3 инжектирания и е продължителен и дълготраен – месеци и години.
==============================================
ОСНОВНИТЕ ПРЕДИМСТВА НА "КАТРАПС" СА:
1. Мощен имуностимулиращ ефект.
2. Висока активност срещу различни по локализация и произход тумори.
3. Висока активност срещу метастазирали тумори в различни органи и системи.
4. Безвредност.
5. Липса на странични ефекти.
=================
През Социализма ни учеха, че народните маси били движещата сила на Прогреса. Но, според мен, това правят личностите. Народните маси само следват водачите си и изпълняват заповедите им.
Затова ще ви представя творците на лекарството.
------------
Снимка: spartakhadjiev.com/bg
Проф. д-р Спартак Хаджиев, д.м.н.
1954 - завършва Медицинския Университет в Пловдив и се дипломира като лекар
1954 - започва работа като асистент в Катедрата по Микробиология в Медицинския Университет в Пловдив.
1969 - избран е за асистент-професор в същата катедра.
1971 - защитава успешно дисертационен труд и получава научната и образователна степен Доктор на Медицинските Науки (Д.М.Н.)
1976 - избран -за Професор.
1980 - завежда Катедрата по Микробиология в Медицинския Университет в Пловдив
------------------
Снимка: spartakhadjiev.com
Проф. д-р Нася Хаджиева, д.м.н.
1973 - завършва Медицинския Университет в Пловдив.
1974 - спечелва конкурс за Редовна аспирантура по Вирусология в Националния Център по Заразни и Паразитни Болести - София.
1980 - защитава успешно дисертационен труд и получава научната и образователна степен Кандидат на Медицинските Науки (К.М.Н.).
1980 - започва работа като асистент-професор в Катедрата по Микробиология в Медицинския Университет – София.
1996 - получава степен Доцент.
Днес - завеждащ лаборатория по Микробиология и Вирусология в МБАЛ “Царица Иоанна” – София.
----------------
Снимка: spartakhadjiev.com
Доц. Михаил Михайлов Петров
2000 - завършва е Медицинския Университет в София.
2002 - печели конкурс за Редовна докторантура по Микробиология в Националния Център по Заразни и Паразитни Болести - София.
2006 - защитава дисертационен труд и получава научната и образователна степен Доктор по Медицина (Д.М.). Месец по-късно издържа успешно изпита за специалност по микробиология.
2007-2011 - работи като Н.с. II ст. в Националната Референтна Лаборатория "Контрол и Мониториране на Антибиотичната Резистентност" към отдела по Микробиология в Националния Център по Заразни и Паразитни Болести – София.
2010 - печели конкурс за Доцент и е назначен в Катедрата по Микробиология и Имунология на Медицински Университет - Пловдив.
========
Запомнете тези хора!
Дано скоро Медицината се отърве от паразитите в бели престилки и там останат единствено хората, които са се врекли да помагат на Човечеството. Тогава на тези тримата ще им се отдаде необходимото уважение, внимание и почит.
А дотогава си отваряйте очите и дано Животът ви научи да различавате Истината от Лъжата!
Основната история, която ще разкажа, не е от моя личен живот. Но... всичко по реда си
=====================
Снимка: stolica.bg
Беше лятото на 1993 година, когато се запознах с Людмила. Всъщност, не се казваше така, но тук ще сменя имената на всички, за да е по правилата на доброто възпитание.
Баща й бе московец, майка й - украинка. Подобни бракове в СССР бяха нещо нормално. Дошла в България да учи архитектура и останала. И това бе нещо нормално..
Людмила живееше в бившите виетнамски общежития, но не онези в Красна поляна, които са проблемни за цяла София. Не, тези бяха в Павлово.
Почнах да работя за нея. Тя докарваше стока, аз я продавах на сергия в пазарчето срещу трамвайната спирка. Решихме, че ще е взаимноизгодно да живея у тях без да плащам наем, нито режийни, а тя да не ми дава заплата, но да ми осигурява 3 пъти на ден храна. По онова време това си бе приемливо предложение. Беше близка с 4 семейства в блока, но това, за което ще стане дума, не бе от тях.
Апартаментът й бе точно до аварийното стълбище, а вляво от него живееше семейство Радостинови.
Стените бяха тухлени, но скандалите бяха на толкова висок тон, че се чуваха ясно. Ще пропусна подробностите, но всичко се въртеше около това, че мъжът искаше развод, а съпругата му доста въодушевено отказваше да бъде по взаимно съгласие.
Попитах Людмила откога е така и тя ми разказа толкова интересна история, че ще бъде грехота да не ви я споделя.
=====================
Снимка: ural56.ru
През 1969 година се подписва междуправителствената спогодба "Нефт-желязо" и българи извършват строителни работи на територията на РСФСР. През 1971-2 година се създават 13 групи, в една от които се оказва и Ценко.
Не съм питал какви заплати са взимали хората в България по онова време, но за никого не е тайна, че тези на работещите в чужбина са били в пъти по-големи от тези тук.
Та съседът още през 1971-ва тръгнал за Оренбург. В бригадата били все познати. Пасвали си и в работата и през свободното време. Работата не била повече, отколкото в България, но първата заплата била колкото няколко български. Много бил доволен.
Но след месец дошъл бригадирът и казал:
- Момчета, военните търсят спешно доброволци. Плащат двойна надница, но ще се работи 3 месеца по часа на ден, в неделя - почивка. Но няма да излизате извън поделението. Има ли желаещи?
Спогледали се и решили, че парите така и така им стигат. Пък и обектът бил далече - чак в Кишинев, Молдавска ССР. Почти 2'400 км растояние. Е, със самолет полетът е около 2 часа и половина. Но най-разочароващото за всички ергени било ограничението за излизане. Млад човек да стои затворен и то по своежелание цели 3 месеца? Кой нормален българин ще го направи? Всички помнени времето в казармата и се навили единствено семейни.
Отишла друга бригада. И това било за добро, си мислел Ценко по онова време, защото след 2 дена срещнал Захарина - бъдещата си жена.
Имало 2 сватби - в Оренбург и в София.
И на двете по поне 100 човека роднини. Младост, пари, любима жена - какво повече му трябва на човек?! Върнали се в България чак през 1987 г., малко след като се създава СО "Главболгарстрой". Родителите - и неговите и на жена му, били на възраст и имали нужда от грижи. Купили апартамент, кола, посроили вила и всичко било добре до обезценяването на лева. Изведнъж стандартът им на живот рязко паднал, а парите едвам стигаки за храна, парно и лекарства.
В това време, когато Големите другари, в които бяха парите и хората от Държавна сигурност, в които бяха връзките, се договаряха, обикновените хора гладуваха. Мнозина бяха съкратени. Ценко бил късметлия, но заплатата му не стигала и започнал като нелегално такси. Затова не се и замислил, когато му предложили да отиде в Казахстан, за да строи обекти на Кумкулското нефтено находище. Последвали командировки в Беларус, Украина, Германия. Бил от малкото хора в България, които живеели добре.
Родителите му починали през 1994-та. На следващата - нейните. През 1996-та големият им син заминал да учи висше в Германия. Малкият смятал да го последва. Нещата изглеждали нормални, догато Ценко не бил пратен в Кишинев.
Оказало се, че това бил същият обект, който някога отказал. Тогава бил поръчка на военните. Но през 1996 всичко вече било частно. Сега нямал избор. Т.е. имал, но не можел да си позволи да откаже при толкова много безработни, чакащи някой да сгафи.
========================
Снимка: kisalfold.hu
Есента била топла и суха - идеално време за строителство и ремонти. Странно съвпадение било, че и местните строители били същите, които през 1971-ва посрещали нашите доброволци. Затова веднага почнали да си припомнят доброто старо време. Първият ден и вечер минали в ядене, пиене и сладки приказки. На вторият трябвало да дойде техническият ръководител, за да започнат работа. И тогава се случило нещо невероятно.
Рано сутринта бригадирът представил групата на инж. Марина Дане. Когато погледите с Ценко се срещнали, сякаш ток минал по гръбначния стълб на съседа. Същото почувствала и тя. А когато зърнал лицето й, загубил ума и дума - тя била точно копие на жена му.
Първата седмица и двамата се опитвали да поддържат учтива граница. И двамата имали семейства. Но нещо вътре в тях подсказвало, че са един за друг. Тогава Ценко разбрал как през 1971-ва е могъл да направи правилният избор. Но не го направил. Да, с жена му се разбирали, но били като съквартиранти. Нямало кой знае какви чувства, докато с Марина нещата били съвсем различни.
Работата в Молдова траела 5 месеца и за това време Ценко и Марина вече се усещали като Половинки.
Мъжът й отдавна си имал любовница и разводът бил само въпрос на време. Станал лесно. Оставало съседът да се разведе. Но Захарина не смятала да му дава свободата. Вече бе минала в критическата възраст и истеричните й писъци смразяваха всеки, който я чуеше.
================
През 1998-ва напуснах апартамента на Людмила.
Когато след 2 години се засякохме, седнахме в "Слънце-Луна" (тогава беше малко, кокетно ресторантче) и няколко часа разговаряхме. Стана дума и за съседите й.
- О, той си взе багажа и отиде в Молдова. Захарина бесня около година. Когато и вторият й син замина за Германия, си хвана приятел и скоро след това се разведоха с Ценко.
Виждах го с молдовката - изглеждаха щастливи.
==================
Това е историята на две Половинки, които са се намерили. Макар и след 25 години.
А вие не пропускайте възможностите, които ви дава Съдбата! Само за добро са.
За всички е ясно, че Борисов ще си изкара мандата. А после няма да се кандидатирва повече за премиерския пост, а ще си остане председател на партията си. Някои твърдят, че ГРРБ ще се разпаднела, като Цв Цв активно щял да "помага". Това - последното, се подразбира, но едва ли ще се разпадне, докато Борисов е жив и здрав.
Мен, обаче, ме интересува какво ще стане с България след "ерата ГЕРБ".
БСП не е добрият избор. Другите "леви" - също. Т.нар. "десни" - както "левите". Разбирате защо слагам кавички, нали? А, ако не разбирате, то няма нужда да четете писанията ми.
Протестиращите през годините са били срещу всички налични партии, разбирайки, че всички са различни пипала на един октопод. Или глави на многоглава ламя - избирайте си!
И тук трябва да проумеем, че статуквото се стреми да поддържа положението на всички ни зле, за да могат активните българи да са Навън.
Някой ще каже, че това е единственият начин за един млад човек, завършил ВУЗ да се реализира. Да, Навън в почти половината случаи младите хора се реализират и обещават, че ще върнат "един ден, когато нещата в България се оправят". Но...кой ще я "оправи" нашата България? Възрастните хора ли? Или децата? А може би ще стане чудо и политиците ще се сдобият със съвест? Или пасивната маса работници и селяни ще стане активна?
Не!
Политиците измамиха активната част да отиде Навън , за да си управляват без главоболия.
Изходът! Какъв е изходът ли? Ето какъв!
Всички млади хора трябва да се върнат в България. Да направят партия и ясна програма. После се явяват на избори. Печелят с мнозинство и полагат основата на Новото Българско Възраждане.
Друг начин няма! От хленчене по улици и площади ползва няма. Трябва да се влезе в политиката. Връщайте се! До пролетта има време.
