сряда, 14 август 2019 г.

Koга е Великден?



Ако някой ви зададе този въпрос, почвате да търсите из "Православен календар за еди-коя си година" или отговаряте, че е 40 дни след Сирни Заговезни, но да не съвпада с Песах. Да, но това е сегашната християнска интерпретация. А кога е истинският Велик ден и защо е бил велик и преди 2000 години?

=================================================
На 21 март беше Нев руз - Новата година за Слънчевите народи от Северното полукълбо.
Обикновено до тогава се е носело мартеницата. Считало се е, че за 3 седмици, организмът ще е взел сили за нормализирането на падналия имунитет през зимата.


Kюрд прескача огън. (wn.com)

Четох как го празнуват кюрдите (потомците на древните хурити) и иранците (дори и мюсюлманите). Стигнах и България. И по-точно до алианите. Те са шиити - течение, характерно за бунтарите в Исляма. Алианите (или казълбаши, за особените чалми по надгробните камъни) поради непокорството си са преселени от османците тук, главно из Лудогорието. Така,като българите били разселвани из Анадола, Близкия Изток и дори Алжир в Африка.
Но да се върнем пак към алианите. Те наричат Невруз - "кърк"- "четиридесет". На този празник сварявали и подарявали един другиму 40 ... яйца.?!

Само че ... това "40" напомня за:
Св. Св. 40 мъченици. Българска икона от XIX в, Тревненската художествена школа.
1.  Св. 40 мъченици
 Българска икона от XIX в, Тревненска художествена школа.
Снимка: pravoslavieto.com

Празникът им е на 9 март ... Обаче ! Обаче по стар стил се падало на ... 22 март.
Брей - какво съвпадение?! Явно християните се опитали да приватизират празника. И успели да потулят истинската причина с преместването на датата, вследствие поправка в календара.
Т.е. празникът е заради Пролетното равноденствие, което е на 21-22-23 март ( зависи от годината).

2. Гореспоменатият празник е известен още с името "Младенци" и ... "Вси свтии"!
"Една легенда на българите от село Зеленовка - Таврия, Украйна, разказва как Господ на този ден забива 40 нажежени шиша в Земята - така я затопля, а "слънцето се обръща към лято" и вече може да се сее и сади.
За предпазване от болестта шарка жените месят благи хлебчета, мажат ги с мед, кадят ги и си ги раздават по съседски, за да са здрави децата. Всяка стопанка сготвя и 40 червени чушки, които пълни с ориз или булгур и всеки гледа в този ден 40 неща да хапне - да е берекетлия годината. Пернато в този ден не се коли, не се попарва вълна, за да не се разлюти баба Шарка. Децата се качват на висока могила, търкалят камъчета и викат: „Отърколи се, Зимо, дотьрколи се, Лято!"

В този ден излизат от леговищата си змиите и гущерите, а хората, за да се предпазят от злите сили, палят огньове, прескачат ги и се опушват за здраве (вж по-горе кюрдите!). И още вярват, че който може да убие змия в този ден, да й отреже главата, да постави в нея семена от босилек и да ги зарови в земята, стръковете, които израснат, са магически. Моми или ергени, закичени с такава китка босилек - болест и уроки не ги лови, а другите лудеят по тях."

http://www.selenabg.com/Forum/

Сещам се и за тракийския


 3. Дионисий - Загрей (защото загрява.Името е тракийско, както и самият герой или бог, както ви харесва повече да го наричате).
"Загрей е субектът на големите мартенски новогодишни Дионоисови игри, който християнизацията на населението и възприемането на източноправославния календар се свързват със Сирни Заговезни, а чрез тях с Великден. Обрядът е символна смяна на старата с новата година. С него се изиграва тракийската орфическа реорганизация на света.(Фол, А., Политика и култура в Древна Тракия, София 1990 г.)
Богът умира и се ражда отново на Нова година (Пролетното Равноденствие - бел.аз), за да даде енергия за нов живот и осигури на социума благоденствие. Чрез ритуала космогоничният мит се повтаря, за да започне нов цикличен кръг.".

Соня Илиева

И какво общо имат 2 и 3 с яйцата? Нека поразсъждаваме!

Яйцето е символ на Живота. Навсякъде по планетата, във всички култури това е така. Но символ на Живота е и кръвта, а от там и червения цвят. Какъв по- очеваден символ на възраждащ се живот е потопено в кръв яйце?

Сeщате се, че християнският "Велик ден" си е бил празник по много земи дълго преди н.е. Ето малко инфо в тази насока.




stt
H8
B1
 И́сис/И́зида е наричана Гъше яйце

"Има исторически и археологически данни, че   яйца са се багрили и дарявали още в древен Египет, Персия, Рим, Китай и Елада. За древните яйцето било символ на Вселената. Ритуалите, свързани с него, символизирали раждането на живота. Римляните, галите, персите и китайците боядисвали и разменяли яйца при настъпването на пролетта, в чест на обновяването на природата след края на дългата и студена зима.

Според тях яйцето ималo магически сили – то се заравяло в основите на къщата, за да предпазва нея и нейните обитатели от зли сили; бременните римлянки с него гадаели пола на бъдещето си дете, булката настъпвала яйце преди да прекрачи прага на новия си дом и т.н. Въобще яйцето е било необходимо при много обреди през езическите времена."

Обаче днес червени яйца се боядисват за Хистиянския Великден. А той, заради лунният календар на евреите, "плува". Трябвало да е след Пролетното равноденствие, но и след пълнолунието. Пък и да не съвпадал с Песах. Тук открито личат политически причини. Православният и Католическият не съвпадат пак по "земни" причини. Даже твърде земни, бих казал. Уеднаквяване има само за Коледа, но някои православни се дърпат и за този ден ... Накратко - призваните за "божието" се занимават с "кесаревото".
Но да се върнем към темата и да обобщим какво излиза накрая. Ами ... излиза, че Великият ден, посветен на Възраждащата се Природа и присвоен безцеремонно от Християнството, е Денят на Пролетното Равноденствие.

Карайте да върви! Да се порадваме на патерица на още едно ново начало!

Честит празник, хора!


Великденче

" Song of the Flower", песен по стиховете на Джибра̀н Халил Джубра̀н


Мъжът трябва да сe държи като мъж!



България преди 100 години. Забравени снимки от войните за национално обединение


Отдавна се бях заканил да напиша тези редове, но все отлагах за по време на отпуските, които така и не получих. Затова пиша от рабаотата.

Живея в кв. Стефан Караджа. Води се София, но за мен си е "село, близо до Големото село". Обитавам къща. Около мен е зеленина - дървета, люляков храст, цветя, тревица. Пеят птички и щурци (когато им дойде времето). Ако не се броят квартирантите от долния етаж, които ме тровят с цигарите си и тези в отсрещния блок с чалгата си, то живея в една селска идилия - мечта за доста хора от големите градове.

В момента работя под Битака - пак извън София, близо до Мала Швеция, както е по-известен кв. Малашевци. Не ползвам градски транспорт. Пеша до работното си място съм за 20'-30'. Обратно - за 15'-20'.

Освен кварталното магазинче, наблизо има "Фантастико" и "Кауфланд". Остава ни само един МОЛ с кино и няма излизане от квартала, освен за летуване на море.

======================

След всичко гореизписано, разбирате, че рядко "слизам до София". Правя го за извънредни покупки, срещи или за зъболечение. Последно "излизах" преди година. Но това не е от съществено значение. По-важното и причината за този пост бе това, което видях, докато се возих по тролеи и автобуси.

Гледах как момчета на всякаква възраст седят, докато момичета, жени (понякога и с деца) и възрастни мъже стоят прави. Тази гледка е потресаваща!!!

Що за момчета са това?!
Що за възпитание получават? А какви ли мъже ще станат? Всъщност ... ще станат ли мъже? Или ще са някакви никакъвци, които, незнайно защо, ще се водят от мъжки пол в документите си ...

=============

Положението е лошо за жените и старите хора. Причината е ясна. Но лошо е и за бъдещето на България, изобщо. Защото, изчезнат ли мъжете, наследени от тези ...(съобразявам се със СЕМ), то ще се появят мъже, но "отвън".

Затова ли се биха и загиваха дедите ни? За да дадем земята и жените си на чужденци? И то - доброволно?!

===========

В заключение ще поясня - не мразя чужденците. И те са хора като нас. Мразя онези продажни "българи по документ", които унищожават българския дух. А човек без дух е лесен за управление, защото ценностната му система е занижена. Нека всеки да запази духа си, да го гради и да помага на останалите да поддържат своя!
Нека участваме в Новото Българско Възраждане!


Българин дава вода на ранен турски войник (Одрин, 1912 г. )
Bulgarian gives water a wounded Turkish soldier (Edirne, 1912)

Следвайки белия заек


Тази статия участва в конкурса "Мастиленият лабиринт 4, тема 2"
=================================================================================


Снимка: carphotos.cardomain.com

Пътуваха само през нощта. През деня спяха в най-неврачните мотели. Не говореха с никого и се опитваха да не правят впечатление. Неуспешно - никой, освен тях, не плащаше в брой. Персоналът винаги ги гледаше някак подозрително, но не викаше полиция, защото се страхуваше, че може да са престъпници и то въоръжени.

Алис се беше научила да не задава въпроси. Знаеше, че това ядосва майка й. Както и че, рано или късно, получаваше отговорите и без да пита. Така стана и сега.
- Сутринта ще пристигнем в хижата.
Хижата. Това бе някогашната лятна къща на семейството на майка й, когато е била малка. Намираше се накрай света - сред гора, между Трите хълма и Езерото на бобрите. Имената бяха дадени от индианците. Белите нашественици бяха суеверни и само ги преведоха, без да смеят да променят каквото и да било.

Малката се събуди, когато "Джийп"-ът пое по планинския път. Слънцето розовееше зад хълмовете, птичките пееха из клоните на гъстата гора, а въздухът бе неимоверно чист и изпълнен с аромат на току-що цъфнали цветя.
Леката мъгла бе причината езерото да се появи като че ли от нищото. Бе прекрасна гледка!
- Стигнахме.
Майка й слезе, за да отвори вратата на гаража, а после вкара колата. Загаси двигателя. Дълго се ослушва за "опашка". После затвори вратата на гаража и въздъхна облекчено.

Алис беше свободна да ходи, където си поиска, освен на Прокълнатата поляна, отвъд Ручея на Сенките. Беше получила и други забрани, но първата и най-важна беше никога да не слага батерията в смартфона си. Отначало това я дразнеше, но после свикна. А и с кого да разговаря - нямаше роднини или приятелки. Затова книгите бяха спасението й да не полудее съвсем.
Четеше захласната и времето летеше неусетно. Майка й търсеше стари познати, но те живееха далече, а до тях се стигаше единствено пеша. Първата седмица отсъстваше по няколко часа, но после преходите й траяха дни. През един от тези самотни периоди Алис реши да прекоси Ручея.

Стигна до него с очакване за нещо особено. На няколко пъти се отказваше, но накрая пристъпи с лявото си краче. Нищо! После и с другото - пак нищо! Огледа се - нищо не се бе променило. Внезапно се появи страх и скочи обратно. Нищо и нищо! Няколко пъти прекрачи Ручея и после се връщаше. Стана й забавно и се усмихна. Не помнеше откога не се беше усмихвала и не се бе чувствала... дете.
На следващия ден смело прескочи Ручея и отиде точно в центъра на Прокълнатата поляна. Беше странна - кръгла и с ниска твърда тревица. Алис се огледа, ослуша се - нямаше птички, нито насекоми. Това бе странно, но отдавна беше свикнала само да отбелязва нещата, а не да им се учудва. Седна на огромния пън в средата на поляната и се зачете.



Снимка: millcreekgardens.com

Изведнъж чу шумолене и видя заек. Очите й се ококориха. Беше заек, както всеки друг - пухкав, бял, с червени очички, но този беше... облечен в дънки и кожено яке. Освен това, си мърмореше нещо, докато се взираше в белия си "iPhone". Внезапно спря, погледна изпод вежди момиченцето и каза:
- Не е учтиво да се зяпа така.
- Извинете! Аз... аз... аз не очаквах да Ви видя и...
- Да, да, разбирам. Не е учтиво и да не се поздравяват по-възрастните. - продължи заекът. - Родителите ти са го споменали, предполагам?
- О, да, разбира се, но... Вие... по-възрастен ли сте от мен? Защото мама ми е разказвала, че зайците живеели най-много 10-11 години, а аз съм на 12 и...
- ... И искаш да кажеш, че аз съм невъзпитан, защото не поздравих първи ли? Хм...
- Да... а-а-а, т.е. - не... всъщност не знам... просто бях изненадана... а и заек да говори?! Това не е обичайно... макар че ми е познато от някъде... да-а-а - Луис Карол!
- Не се казвам така...
- О, не, не Вие, а авторът на "Алиса в ...
- Да, да, сетих се. Знам го. Е, не лично, а като автор.
- Само че облеклото...
- ... е в крак с модата.
- О, разбира се! И затова вместо джобен часовник - смартфон?
- Естествено!
- Естествено!
- Да.
- Да...
Последва неловко мълчание. Двамата стояха и гледаха някъде из треволяка, сякаш са намерили нещо особено интересно. Първа се окопити Алис.
- Моля, седнете, ако обичате! Имам сандвич с масло, домат и краставица.
- О, благодаря, но не съм гладен, а и закъснявам, - каза заекът и посочи малка заешка дупка в края на поляната.
- Мога ли да дойда с Вас, стига да не преча?
- Да и не, но си твърде голяма, за да влезеш...
- Има ли шишенце с надпис "Изпий ме!"?
- Мда, - промърмори заекът, - г-н Карол, май, всичко е описал. Да, има такова шишенце и ... по случайност ми е в джоба.
Извади нещо кафяво с жълт надпис. Алис го пое, отвори го и го поднесе към носа си. Не миришеше на нищо. Огледа го пак, после прочете надписа, проследи известно време разсеяния поглед на заека и изпи съдържанието на един дъх.
alpine bear lake in rocky mountain national park
Bear Lake, Rocky Mountain National Park,  Colorado, USA
Снимка: thedyrt.com
==================
Телефонът на доктор Килман иззвъня.
- Да-а-а, съш-шият. До-о'ре, до 10 минути ше с' облека.
- Какво има?
- Има нови органи за трансплантация. Спи, мила!


Снимка: symptomat.de

Възвисение


Тази статия участва в конкурса "Мастиленият лабиринт 4, тема 3"
================================================================================

За мнозина "Възвисение" е име на книга или "филм за двама полуреволюционери-полуразбойници", както пишат критиците. Всъщност, имат предвид "Възвишение". За мен и двете думи са напомняне за двама човека - съименници на един от главните герои - Гичо и  всичко, което ще напиша, ще е само истина, без ред художествена измислица.

Единият е прадядо на съквартиранта ми и е бил истински разбойник. Дали е бил и революционер, тепърва смятах да разбера, след като взема интервю. Но... при мен често се получава - да планувам едно, а да стане друго.
Съквартирантът ми не бе в настроение и почнах с ченгел да му вадя думите. По едно време ми писна и го оставих. Реших, че моят Гичо повече заслужава да бъде запомнен.
.
И така - приятно четене!

=================================================================================

На дядо ми Гичо

Роден е в Музга - малко селце между Севлиево и Габрово. Бил средният от трима братя. Като дете със сигурност е познавал част от красотите, показани във филма, защото е бил пастирче.


Снимка: rap.icbproperties.com
====================

През 20-те години на ХХ век бедността е била голяма. Много от планинските жители слизат в равнината, за да търсят препитание. Бащата на баба ми по майчина линия, например е тръгнал от Осиковска Лъкавица, близо до Ябланица и стигнал до Исперих.
Дядо ми също стигнал до там, но по малко по-дълъг по години и километри път. Първо семейството му се преместило в Севлиево. Да, били бедни, но ученолюбиви. Баща му - Иван Добрев, изчел всичките книги на местната библиотека, за което получил грамота. Не знам много за братята му, но и те не били "прости хора", както казваше баба ми. Явно си е било семейна традиция, защото дядо ми имаше потребността всеки ден да прочете поне страница от нещо.

Пробвал си бе късмета на много места, но две от най-важните си умения научил в София и Русе. В първия град научил готварството, а във втория - хлебарството, където и получава диплом за майстор-хлебар. По онова време без подобен документ, висящ на видно място, не е могло да си хлебар. Има и друго интересно. Накрая на работния ден, всеки работещ във фурната получавал по 2 хляба. Всеки въглищар - по торбичка въглища и т.н. Това било уважение към труда, но и мъдър начин да не се краде. Било е времето, когато да си честен човек и било стремеж и основание за гордост.


Снимки: София, i.pinimg.com и Русе, airgroup2000.com

Но съдбата го отвежда до с.Хърсово, а по-късно и до с.Кемаллар, което през 1934-та ще се нарече Исперих.
Земята в Лудогорието е плодородна и с малко труд постигаш много - мечта за всеки работлив, но беден човек.
На дядо ми постоянно му се е налагало да работи, но никога не оставял книгите. Това правело впечатление и на бедни, и на богати. Така често "Съдбата му се усмихвала", както биха казали някои. Аз бих ги поправил - не Съдбата, а неговото ученолюбие му се отплащало. Много са показателните случаи, но ето един - служейки като моряк във Варна, бил писар в Щаба, сред интелигенцията на Флота. Дядо бил и от малкото щастливци да бъде няколко дена в обкръжението на НВ цар Борис III.


Снимка: morskivestnik.com

Идва 9.IX.1944 г. - още една черна дата в историята ни. На герба ни от 1971 до 1990 г. пишеше "681 - 1944" - точно както в некролог, се шегувахме всички.
След преврата изчезва всякаква организация, поне в повечето държавни учреждения. Наборниците са разпуснати и всеки поема към дома. Някои нарамват килими, други стенни часовници, трети дори бюра. Да го питаш невежата за какъв ... му е това бюро, ама видяла жабата, че подковават коня, та и тя вдигнала крак. Сиреч - всички крадели. Е, почти всички. Дядо ми си нарамил само мешката с дрехите си и поел по жп линията към Исперих. Скоро се жени, ражда се майка ми, после леля ми...


Личен архив

Не го вземат на фронта. А защо, това съм пропуснал да го питам. Но има една история, която може и да дава отговор - лежал е в полицията за "комунистическа пропаганда". Всъщност. няма никаква пропаганда. Като ерген отивал на седянка в яркочервена риза, за да привлича момите повече. Но полицаите били подозрителни и изкарал една нощ в ареста. За всеки случай.
В Исперих всички сме с роднински връзки (т.е. бяхме). Затова и никой не е гонил комунистите преди 9-ти - кой би искал да има проблеми с тъщата и постоянни навиквания от жена си?! След 9-ти бившите комунисти стават милиционери и на свой ред, пък, скатават роднините си - бивши полицаи. Шуро-баджанащина отвсякъде и в пълен комплект.

Затова и дядо ми излиза без бой и унижения, но в досието му пише, че е влязал за комунистическа пропаганда, което дава основание на милиционерите и новата власт да го измъкне от редиците на фронтоваците. Почва като хлебар, но скоро му предлагат да стана директор на хлебозавода. Но има две условия - да е член на БКП и да има завършено образование, поне средно. Скоро отива да учи в Рабфак - Работнически факултет. Това е място, където "нашите хора" се научават да четат и пишат или да се усъвършенстват, както е било с дядо ми.
Той се е отличавал винаги с добронамереност към хората. Знаеше турски говоримо много добре, а с руския и френския също е бил добре - нещо естествено за един Близнак. Винаги намираше начин да се измъкне от затруднено положение, като обръщаше всичко на майтап. И ето доказателство от изпит по български език.

Пада му се да обясни как се пише думата "дѣло" - с "Е" или "ѣ". Той не знае и казва:
- Аз не знам. Но и никой тук не може да каже, защото не сме го учили.
Изпитващите се подсмихват и му обясняват, че е с "ѣ" , защото идва от "дѣламъ, дѣлкамъ".
- А, ето сега вече ще знаем, - казва дядо ми и си получава отличната оценка за управленец.

Дълги години бе директор и се държеше като отговорен човек, без да тъпче подчинените си. Напротив, често си отделяше от личното време и средства, за да оправя техни лични проблеми. Затова и бе уважаван от всички.
Имаше технолози в завода, учили години как се прави хляб, но поне два пъти седмично телефонът в къщи звънеше към 3, за да го викат по спешност. Оказва се, че освен знания за пропорции, трябва и усет, защото всяко брашно е различно. Маята - също. Без усет нищо не става, а дядо ми Гичо го имаше.

Пенсионира се по болест. Веднага след това хлябът вече не ставше за ядене...


Снимка: frognews.bg

Към хлебозаводът имаше баничарски и сладкарски цех. Сещате се, че децата на работниците и служителите предпочитахме втория. Чакахме с нетърпение да направят тортите и пастите, за да нападнем огромния казан с крем. А, когато ни станеше прекалено сладко, един току-що изваден хляб с олийце, шарена сол и сирене, оправяше нещата.
Къде са ми любимите еклери с вкусен яйчен крем и светлошоколадова глазура ?
Ами "Витошки"-те? Не сегашните с гаден маргарин, а онези с масло.
Даже "Гарнираните пити" бяха по-вкусни от много днешни подобия на пици.

Дядо Гичо ми е примерът за подражание. Един човек, роден в малко и бедно планинско селце, възвисил се до уважаван от всички директор, баща и дядо. Само на жена не сполучи, но хората с право казват, че "Хубавите ябълки свинете ги ядат". Дано в следващия живот си отваря по-добре очите и при избора на съпруга!

Завършвам с една от любимите му песни - "Заблеяло ми агънце " на Борис Машалов

www.youtube.com/watch?v=JiojiJFoQJM

Горещ шоколад


Тази статия участва в конкурса "Мастиленият лабиринт 4, тема 4"
================================================================================

Живея в България, и съм израснал през Соца, а тогава под "шоколад" се разбираха най-вече две неща - "Кума Лиса" и "Кравата"
Снимки: detstvoto.net, bgnow.eu

О, забравих - имаше и този:



Снимка: http://detstvoto.net

Като се замисля, можехме да пием горещ шоколад, защото имаше "Шоко" - смес от какао, мляко на прах и захар. Ще попитате защо се продаваше готова смес, а не черен шоколад, например. Отговорът е прост - внасяше се от Куба и Никарагуа "по второ направление", т.е. - за долари. Затова и какаото се разреждаше по всякакъв начин, но рецептите бяха сполучливи, което не мога да кажа за сегашните шоколадови изделия.

Но мечтата за всяко дете, особено от голям град, се казваше " Toblerone".


Снимка: coupona.com.ua

Не гледайте 5-те вида. Навремето бяхме виждали само жълтия и историята е свързана с точно такъв шоколад.

============================================


Резултат с изображение за светлотревист металик "Mercedes-Benz 300 SD W126
Снимка: youtube.com.

Беше лятото на 1981 г.. Завършил 7-ми клас, се наслаждавах на ваканцията. На съседната улица се бе появило ново момиче - Юлия. Беше на моята възраст, но досега бе живяла в Мароко. Баща й работеше като хидроинженер, а такива много ги ценяха в Африка.
Имаха светлотревист металик "Mercedes-Benz 300 SD W126", което беше повод на момчетата от целия квартал да се събираме още рано сутрин около колата. Аз не бях много впечатлен от техниката. Разбирах, че е добро качество, но не се прехласвах над всичко в това ламаринено нещо. По-ми бе интересна Юлия.
И веднага уточнявам - не бях сваляч, просто ми бе интерсно какво има "там" - на мястото, където нямах възможност да отида,

В началото тя разказваше на всички, но когато засити любопитсвото на момчетата "колко вдига" и "с колко скорости е" колата, започна за природата на Мароко. Публиката й лека-полека започна да се изтегля към "Мерцедес"-а , докато накрая останах само аз.
Когато осъзна това, тя се стресна малко, но аз й задавах все повече и повече въпроси и тя ми стана личен разказвач.


Снимка: elletravelvt.com

Обичам да ми разказват. А Юлия бе много даровита в това отношение. Минаха толкова години и не помня почти нищо от чутото. Помня само, че стоях запленен от картини с пустиня, туареги и камили. От вкусни ястия с многобройни подправки, повечето от които даже не бях чувал. От многобройната тълпа на постоянно движещи се хора на пазара... - неща, които бях виждал само по филмите.

Постепенно станахме много близки. Дядо ми бе известен и уважаван от всички в града и неговото име ми отваряше врати навсякъде. А и живеехме през 4 къщи, та си имахме взимно доверие. Затова и бях приет като свой човек сред близките й. Когато Юлия искаше да ходи сама до магазин или на дискотека, винаги ме викаха да я придружавам. До колкото си спомням, тя нямаше нищо против компанията ми. Меко казано...

Обикаляхме Исперих надлъж и шир. Водих я на места, на които и аз не бях ходил, но я лъжех, че са ми познати - правех се на мъж.
Хит беше "Japanese Boy" на Aneka и се въртеше от всеки касетофон в града. Но аз, вероятно, бях единственият, който знаеше превода. Юлия знаеше 4 езика. Степента й на владеене бе в тази последователност - руски, английски, френски, арабски.
Превеждаше ми много неща, толкова много, че вече даже не ги помня. Но помня чувството на едно момче от малък провинциален град, на което изведнъж му се е отворил прозорец към един далечен, пъстър и непознат свят.


Снимка: culturizate.com

Помня и магичния глас на едно момиче. Помня тъмните й очи, светлокестенявата й коса, бронзовия тен... А усмивката й. О, усмивката й...
Усмивката й ме караше да ... да се усмихвам. Чувствах се малко глупаво в началото, но и аз и тя се забавлявахме и не ми пукаше как изглежда това за околните. Първо се усмихвахме, а после се и смеехме и то доста шумно. А, когато някой от нас кажеше, че е време да спрем, за да не ни помислят за луди, смехът ставаше неудържим. Същото се получаваше и когато някой ни попиташе на какво се смеем. Опитвахме се през смях да обясним, че няма причина и се задавяхме от смях. А питащия ни гледаше оцъклен известно време. После махваше с ръка, промърморваше нещо и се отдалечаваше.
Не знам от смеха ли или от хубавото лятно време, но очите на Юлия почнаха да греят. Да, като че ли излъчваха светлина, а аз се взирах в тях.
Веднъж ме попита какво има. Отговорих й : "Нищо. Просто очите ти светят и...". и тогава тя ме целуна...

Снимка: szupervumen.szendrey.hu

"Но лялтото свърши бързо. Дойде септември и мене ме взеха трудовак", пееше Тодор Колев. Е, не ме взеха трудовак, а почнах 8-ми клас. Юлия се върна с техните в Мароко. После се преместиха в ЮАР и скоро писмата секнаха. Едва ли ме бе забравила. Може би си бе намерила гадже. А може писмата й и до днес да стоят на някой рафт в мазе на Държавна сигурност. Остана ми като спомен само един "Toblerone".
Даде ми го на тръгване - знаеше, че обичам сладко. Но аз не го изядох. И до днес стои на лавицата над бюрото ми. Шоколадът на няколко пъти се втечняваше, но аз не изхвърлях единственото напомняне, че това се бе случило на едно обикновено хлапе в едно обикновено топло лято с едно необикновено момиче.

================
Aneka - Japanese Boy
www.youtube.com/watch?v=IRYDtNx2Erw

Кайсиева ракия



Макар че отраснах в край, където се прави и вино, и ракия, в нашето семейство не се пиеше много. В мазето винаги имаше бурета и бутилки с алкохол, но за него се слизаше само, ако дойдат гости.

Дядо ми правеше червено вино. Понякога и бяло, а се случваше и безалкохолно. 2-3 години опита да прави и пелин. Не си спомням резултата, но щом всичко се е изпило, значи опитът е бил успешен.

Ракията беше от сини кюстендилски сливи или от вино. Но не за наше производство ми е думата, а за такова на мой съученик.

===================================
Беше лятото на 1988-ма. Бях се уволнил от казармата, на 21 години, кеф!
Записах курсове по новогръцки в СУ - смятах да ставам екскурзовод. Занятията почваха октомри и имах много време за възстановяване от казармата.

Не съм скитник по природа, но скитах много. По принуда. Но това предстоеше. А през лятото '88 Животът изглеждаше чудесен - пълен с мечти и надежди. Бях тръгнал към Центъра, когато срещнах съученик. Раговорихме се и тъй като имахме още много да си казваме, ме покани да го довършим у тях.

Къщата им бе наблизо до тиха улица - идеалното местенце за гостуване лете!
Масичка под шарената сянка на асмата. Навсякъде зеленина. На една греда висеше VEF. Сиреч - имахме и музика.



------------------------
Когато нямаше нищо интересно, птичките се грижеха за звуковия фон. Но най-важното беше, че двама със съученика ми стояхме и с усмивка си спомняхме за разни случки.
Естествено, много подобни срещи има не само в Исперих, но в цяла България. И всичко щеше да бъде забравено, ако не бе... ракийката.

Цецо откъсна 2-3 домата "Биволско сърце" от градината, изми ги и ги наряза в широка чиния. Добави 2 глави на едро нарязан стар лук, посоли и обля всичко с олийце. Тогава нямаше един милион вида масла, а само най-обикновено слънчогледово.
Влезе в къщата и след няколко минути се върна с галон светложълтеникава маслоподобна течност, която нарече "кайсиева ракия".

- Аз не пия.
- Аз - също, - добави Цецо и с усмивка. Отсипа част от течността в две ракиени чашки.
"Цецо ме гъбарка нещо", си помислих аз. Помнех, че и той не си падаше по алкохола, но поех чашата и отвърнах на неговото "Наздраве!". Не отпих. Задържах чашата до устните си и изчаках да видя, дали той ще пие.
За моя изненада, беше изпил поне една глътка.
"Хм, че е олио, е ясно - не мирише на алкохол, но може да е интересно овкусено. Я да пробвам" и отпих...

Бях, все пак, готов за парене по езика и вътрешната част на устата, както става при всеки твърд алкохол - нищо такова! "Значи е олио".
Бях се концетрирал толкова, че усещах как хладната течност ба-а-авно се пллъзга по хранопровода ми и тъ-ъ-ъкмо да стигне стомаха, когато нагоре усетих топла вълна.
Тя бавно, но плътно се качваше нагоре и когато стигна устата ми... усетих силен дъх на кайсии.

НЕ-ВЕ-РО-ЯТ-НО !!!
Невероятно усещане!
Никоха преди, а и после, не бях опитвал подобен елексир. НИКОГА!

Оттогава все пробвам разни неща, включително и много прехвалени домашни ракии, които били такива, били онакива... Всъщност за някои хора, може да са добри. Но се чудя, дали биха казвали същото, ако бяха пробвали това, което аз през далечната 1988-ма.
Едва ли!


Снимка: novinaria.bg

В едно зимно утро

Откъс от книгата "Случки от моя живот"


На Г. Г. и неговата к.


*******
Прócтата заалармира.

Събудих се.
Добре е, че се събуждам.
Трябва да ставам.
Паузата между тези три изречения беше около 5 минути - разсънвам се, все пак.

Бях се капсуловал като пашкул, затова първата фаза бе отвиването на главата (сънен съм и не ми е до дообяснения, нито до шеги). Лъхна ме студ.
Бррр! Никъде няма да ходя!
Завих се пак презглава с плахата надежда алармата да спре. Ха, не ми се пикае!
Унесох се...

Вървях по някаква широка улица с много платна. Между тях трамвайни ленти.
Нямаше никакви превозни средства. Бе слънчево и топло. Не се чуваха да крещят врабчета и друга летяща сган.
Вървях по крайната дясна лента, защото вместо тротоари, имаше... реки. Защо реки?
Обикновено, когато сънуваме, приемаме всичко за естествено. Даже най-необикновените неща. Е, да, ама аз се учудих.
Не бяха големи реките. Метър на широчина си е рекичка. Течаха си бързо и немного тихо, но не и шумно - средно. Ако имаше коли, нямаше да се чуват. Но коли нямаше.
Видях малка бяла едноетажна постройка. Влязох вътре. Беше кен... ъ-ъ-ъ... нужник.
Бели чисти плочки. Бяла чиния. Всичко бе обляно в светлина. Отнякъде се чуваше успокоителното ромолене на вода и ... и тогава чух глас:
- Не я ползвай - това е капан!

Събудих се пак. Простáтата като че бе включила алармите на целия блок.
Скочих бързо и... отново успях да спася достойнството си - стигнах навреме до целта и нито капка не отиде там, където не трябваше.

Измих се продължително с то-о-опла вода-а-а. О-о-о, какво блаженство!
Но всичко, освен дланите ми, започна да замръзва., затова бързо се върнах в укритието срещу студ - завивките си.
Топлата вода ми бе вляла сили и не ми се спеше. Направих прозорче за очите, прибрах на топло дистанционното и включих някакъв сутрешен блок.

=================
- Добро утро!
Тежка катастрофа стана тази нощ...

Превключих друг канал.
- Добро утро,!
- Добро утро!
Водещите тук бяха двама
- Тази нощ бе извършен атентат в...

Превключих.
- Добро утро!
- Добро утро, уважаеми зрители!
Тези даже се усмихваха.
- - Пенсионерка бе ограбена и изна...

А-а-а, стига с такива новини, бе хора! Нали се опитвате да ме уверите, че утрото е добро? Пак превключих.
- Добро утро!
- Добро утро на всички!
- Кога ще се стопли ще разберем след малко в прогнозата за времето, а сега - новини.
- Двама сноубордисти загинаха...

Изключих.
Хм, ама че работа!

Включих и проследих всички канали.
От 7 новини 6 бяха негативни, а последната - неутрално-негативна.
Така, значи. Пожелават "Добро утро!', а после - криминалната хроника.
Нали, както ни тръгнело сутрин, така щяло да ни бъде цял ден. И с какво предлагат да ни почва денят? Не може така! Не трябва така!

Изключих телевизора и седнах пред компютъра. Може в нета да има нещо интересно.
Имаше това - "Интимни кадри на Никол Шерцингер и Хамилтън изтекоха с интернет".
Срещу новината - снимка на... Цветан Цветанов. Какво?!
Какво общо има Цв Цв с двамата? Тройка? Изключих този вариант, но късно - вече си бях представих някои ужасяващи сцени, които напълно ме събудиха.
=========================
След сутрешния тоалет пак седнах пред монитора. В квартала имаше кинозала, а в 10 нямаше почти никой на прожекцията. Да видим кой е филмът. "50 нюанса тъпо".Уффффф!

Навън бе слънчево и през прозореца напичаше приятно. Термометърът на балкона сочеше 12 градуса. Хм, дали да не се поразходя до... Появи се образа на задименото кафене пред блока и спрях. Къде имаше място, където няма чалга и махмурлии, сърбащи кафе и тровещи ме с вонята на тютюн? Къде, къде, къ... сетих се - книжарницата!

Както почти всички неща в един блок на краен квартал и книжарницата заемаше "половин вход". Тази даже два - последния и предпоследния. За апартаментите се влизаше от север, а книжарницата бе с южно изложение. Голямо предимство за студената част от годината. Отваряше в 8 и затваряше в 20:00, според табелата на вратата. Но, всъщност, работеше и след този час, ако имаше клиенти. Помня едно лято, покрай истерията с Хари Потър, че бе станала почти денонощна. Книжарката си разбираше от работата.

- Добро утро! Вие сте най-ранобудният.
- Здравейте! Така се случи.
- Нещо определено или да Ви помогна?
- Н-н-нещо интересно.
- Ново или класика?
- Нова класика.
-Ха-ха! Добре-е-е... да видим... мда! Заповядайте, разгледайте!
- Благодаря!

Небе с облачета. Това започва оптимистично.
Георги... Господинов?! Интересно. Преди 13 века щеше да е Георги Багаинов.
"Физика на тъгата"
...
...
...
Какво?! КА - КВО ?!?
Няколко секунди просто стоях опулен.
- Май Ви хареса, - отбеляза книжарката, докато подреждаше една от лавиците. - Радвам се. Това не е книга за всеки. Само интелигентен човек може да я оцени.
Стигнах до извода, че не съм интелигентен.
- Седмо издание! 16 лева, но като за първи клиент - 13.
Върху лицето на книжарката грееше усмивка на духовно извисен интелектуалец, а в мен се бореха практичността и доброто възпитание.
"Благодари за вниманието, кажи, че нямаш толкова пари и излез, докато не си се омотал съвсем!".
"Глупости! Не я слушай тази! Купи книгата!'.
"Ха, как ми говори?! Нали си Доброто възпитание? Къде ти е доброто възпитание?".
" Докато има такива като теб...'
- Спрете!
- Какво?
- А-а-а, аз... ще я купя.
- Добре, ето бележката. Да Ви я опаковам ли?
- Не, не, няма нужда - наблизо съм, а и е за мен, така че...
- Добре! Нещо друго?
- А... ами... нека първо прочета тази.
- Добре. Ще Ви хареса. Довиждане!
- Мда, довиждане!

13 лева за тъга! Като че ли си нямам моя в излишък.
"Казах ти да се омиташ овреме, ма ти - не!"
Доброто възпитание мълчеше гузно.
И к'во да я правя сега тая книга? За четене и дума не можеше да става. Моите проблеми + безплатните сериали от рода на "Богатите също плачат" са ми предостатъчни, ако реша да се депресирам. Ама това нямаше да стане никога.
13 лева! Ега ти! Ама така е! Щом денят почва с катастрофи, грабежи и убийства, какво да следва?

Реших да се прибера. Явно това е проклет ден и не исках да харча още излишно пари.
- Здравей!
Обърнах се. Милена от съседния вход ми се усмихваше.
- Здрасти! Къде си ходила?
- Връщам се от смяна.
- Какво работиш?
- Полицайка съм. - плахо отвърна Милена. - Това, обикновено, стряска всички.
- Стряскат се престъпниците. - ухилих се аз.
- Ха-ха-ха! Не знам, предполагам! А ти какво работиш?
- Пазач, най-обикновен. И аз съм все нощни.
- О, значи и двамата сме от една и съща страна на барикадата?
- Със сигурност!
- Довечера на смяна ли си"
- Не. Днес, утре и други ден почивам.
- О, чудесно! Значи може да дойдеш - повишиха ме и празнувам.
- Разбира се.
- Началото е от 20:00, но ела, когато ти е удобно!
- Какво да нося - пиене или ядене?
- О, имам всичко, но съм сама и поне 2-3 часа ще ми трябва да приготвя масата. Сиреч - може да не успея за 8. Първо трябва и да поспя, разбира се...
- Ако искаш, мога да дойда да ти помогна?
- Наистина ли? О, чудесно! Ела към 17, тогава!
- ОК. До после!
- До после!

Милена. Хубаво момиче. Даже много хубаво. И умно... мда-а-а!
=================
В 17:00 стоях пред врата й.
Звънецът имаше приятна мелодия.
- О, ти си тук?
- Да. Заповядай!
- Какво е това?
- Скромен подарък по случай повишението ти.
- "Физика на тъгата"? О-о-о, чудесно! Да знаеш само колко пъти се канех да си я купя и все нещо ставаше и ... О, благодаря ти! Много ти благодаря!
Прегърна ме и ме целуна по бузата. По лявата. Инстинктивно я прегърнах и аз. Почувствах се неловко и бях готов да я пусна, при най-лекия опит за освобождаване, но Милена стоеше и не усетих никаквожелание за разстиковане. Погледнах в очите й и ... разбрах.

След 6 месеца й подарих пръстен с диамантче, а след още 6... Но това вече е друга история.



Снимкa: podmosta.bg

вторник, 13 август 2019 г.

Трите съня - спомени


Откъс от книгата "Случки от моя живот"


Отворих очи. Бе тихо, странно тихо. Лежах и гледах небето. Сиво-синьо спокойно небе, без нито едно облаче.
Времето, като че ли, бе спряло. Нищо не ме интересуваше. Нищо не ме притесняваше. Просто гледах небето.
Отляво се появи дим.
Бавно, много бавно обърнах глава и видях горяща каруца. Около нея лежаха коне и хора със забучени по тях стрели и копия. Дали и аз съм ранен? Не усещах болка. Не видях и нищо забито по мен. Лежах на тревата и за нищо не мислех.

Внезапно забелязах препускащ кон. Право към мен. Трябваше да стана и да се скрия. Не успях - не можех да помръдна. Не усещах страх. Не усещах нищо. Затворих очи и зачаках да бъда стъпкан.
Тогава усетих нещо под лявата ми мишница. Отворих очи. "Това е моят кон!" си помислих и облекчено въздъхнах.
Хванах се за врата му и някак си успях да се кача на седлото. Поех към дома.
И този път надхитрих Смъртта.

Събудих се.
Странен сън!
Уж бе сън, но го усещах като спомен. Но нямаше как да е спомен - бях "голям", а и бях в друго време.
Имаше и друго. Дядо ми ми казваше, че конят е благородно животно и види ли паднал човек, го прескача. Да, ама аз в съня си ЗНАЕХ, че този кон мачка паднали хора.
Години по-късно прочетох, че дядо ми е бил прав. Но научих и че бойните коне са приучавани... да мачкат. Това беше боен кон. А аз откъде съм го знаел това?


Горски път нейде в Англия. Слънчевите лъчи се промушваха през клоните на дърветата. Яздех в тръс начело на колона с облечени в доспехи мъже.
...
Стая с огромен прозорец. Пред мен имаше тежка дъбова маса. Зад нея стоеше жена с типична английска физиономия - не можеш да разбереш на 25 или 50 е. Тя се обърна към мен с:
- Ричард!
Типично английско натъртване на "и" и удължаване на "а".
Това бе сестра ми.

Когато се събудих, нямах въпроси. Лежах в леглото с чувството за нещо близко и познато, което нямаше логика - аз бях дете от ХХ век, живеещо в България. И въпреки това, нямах въпроси, не разсъждавах за нищо. Просто лежах, пазейки усещането от съня.

Часовоят бе с лятна униформа. Държеше "Шпагин", а погледът му бе на човек, който вече бе влизал в бой. Това е особен поглед, който не можеш да опишеш. Само друг воин би го разбрал.
Опита се да ме провери.
Аз бях руски старен с дълга бяла брада. С усилието на много пиян му поисках тютюн.
- Махорачке найдьотся?
Очите на часовоя придобиха онзи уморен поглед, когато няма проблеми. Махна с ръка и аз продължих. А пътят водеше в малка горичка, пред която имаше дървена къща.
- Това е целта.

Отворих вратата.
Зад бюро стоеше майор. Над него ме гледаше Сталин, а почти цялата лява стена заемаше карта.
- Аз съм СС-оберщурмбанфюрер. Хитлер унищожава Гремания и затова аз не желая да му служа. Аз обичам Родината си.
Майорът щеше да се засмеее с пълно гърло, ако не бе умората. Вместо това, той леко се усмихна, мислейки, че този дядка се е побъркал. Стана му хем смешно, хем тъжно за човека.
Тогава снех шапката и фалшивата си брада. Показах му документи, на които се виждаше орелът и свастиката под него.
Майорът веднага осъзна, че говоря истината. Стана сериозен, но думите му ме изненадаха:
- Ти да не мислиш, че Сталин е нещо различно?!
Погледнах го и разбрах, че сме двама бегълци.
- Накъде?
Питах го накъде ще бягаме, кимайки към картата.
Посочи на юг към Румъния.
- Опасно е! Ако не ни хванат вашите, може да го направят нашите. По-добре към Финландия.

Не помня нищо повече, но имам усещането, че се намирахме в Беларус през 1943-та година.


Бях на 12-13 години, когато сънувах тези "спомени". Може би в рамките на няколко месеца или дори седмици. Тогава не обърнах внимание на тези неща. Ученето ми отнемаше всички сили, а и за прераждания чух едва след години - през 1988-ма.
Ако някога имам средства, ще потърся потвърждения. Засега имам евентуални успехи само при сън 2. Но въпреки намерени поне 7 "съвпадения", аз съм човек с дух на учен и бих приел за вярно само твърдение, което съм доказал с факти. 
Вярата е за религиите.
Аз знаех, че това са спомени, макар да нямаше логика да е така. Аз предпочитам да проверявам и доказвам как е, не да вярвам. И логиката клони към това, че да има прераждане е най-естественото нещо.

Какво сме ние?
Не сме физическото си тяло. Това пластичните хирурзи много отдавна го знаят. знаят го и хирурзите, които заменят органи. Даже всичко да си смениш, пак си оставаш ти. Е, за сестри Уашовски имам леки съмнения.

Т.нар. физическо тяло е машина, която ползваме за удобство в т.нар. физически свят. То е аватар. А ние сме полева структура около мозъка, подобно на магнитния запис около магнетофонна лента.
Някога, когато Природата е била по-чиста и всички са имали по-развити сетива, това поле е било видимо. Особено при т.нар. свети хора,а иконописците го рисували като златисто-бял ... ореол.
"Животът е сцена, а ние - актьорите в него"
Раждаш се, за да си изиграеш ролята. Изиграваш я в подходящото тяло и после слизаш, за да участваш в следващото, но с друго тяло.
Е, аз смятам, че можем да сме безсмъртни и в сегашните си тела,стига да си поставяме нови цели и да играем нови роли. Но това е частен въпрос към основния. Накратко - по-логично е да има,отколкото да няма прераждания


Снимка: britishbattles.com


Снимка: scottish-country-dancing-dictionary.com


Снимка: britishbattles.com


===============
 Douce Dame Jolie
Изпълнител: Annwn, албум: "Orbis Alia"