Беше кадърна 3D-дизайнерка, но след 2 провалени и един откраднат проект, напусна престижна чужда компания и основа своя. Всички я уверяваха, че сама няма да
успее. Но успя. Отиде на доброволческа акция и там намери първия си клиент.
Реши,че Вселената я обича.
Сега бе завършила поредния задача и реши, че е време за аналогов живот. Всъщност, не напълно. Бе се запалила по фотографията и заедно със смартфона си, който имаше сериозна система за снимки и видео, носеше и любимия си "Nikon". Да, имаше и по-добри, но с този бе любов от пръв поглед. След време се оказа, че той покрива напълно изискванията й.
===============
Родовете й бяха от морето и Дунав, но родителите й се бяха срещнали в София и Витоша им бе станала важна част от живота.
За един беден студент тя бе добър повод за среща, маскирана като поход. А той - походът, рядко продължаваше по-нататък от първата пуста поляна. Девойката не проявяваше голям мерак да продължат към Черни връх. Затова и стъпиха на него едва след упоритото настояване на дъщеря им. Хареса им, но не като на планинци, а като случайни туристи, които не си падат по безмисленото търчене по баирите.
В средното и в университета Борислава не попадна на сериозни туристи. Последният опит завърши със сбиване след обилно количество ракия с бира в барчето под лифта. И оттогава пътуваше сама.
Избираше планината, дела, няколко маршрута и тръгваше. Засега всичко се подреждаше прекрасно, а галерията от невероятни снимки растеше. Не снимаше всичко и постоянно. Бе готова, но чакаше вътрешното усещане за Момента.
Днес бе избрала Родопите.
=============
Родопите са странни - хем са планина, хем многото заоблени и обрасли с гори хълмове напомняхана вълни странно море, ухаещо на бор и свежест. Това бе любимата й планина. Явно гените напомняха за себе си.
Тръгна от София през нощта. Още бе нощ и когато стига отправната си точка, но небето вече леко просветляваше. Изгревът я посрещна на широка поляна с много мащерка и подбел. Снимката бе на птица летяща върху диска на червения Райчо.
Борислава се усмихна денят вече бе осмислен.
Разглеждаше маршрутите, когато се появи мъж с огромна раница. Бе на около метра от нея, та само си махнаха за поздрав и тя реши да го последва.
=============
Вървяха около час. Той и не подозираше, че го следват. Вървеше си бодро, сякаш не носеше нищо. Хм, странно! Туристическата маркировка й даваше известна сигурност, докато странникът не свърна и тръгна към гола скала. Още по-странно!
Изкатери се чак на върха. После свали раницата си и от нея извади... парапланер. След минути се носеше по течението.
Снимка: pxhere.com,
Борислава все още бе със зяпнала уста. Когато го осъзна, се засмя. Мда, кой да предположи?! Върна се и стигна туристическата пътека. Чудесно! И тъкмо да поеме нагоре по нея, когато видя друг мъж. Бе на около 30 и също със странна раница. Този път нямяше да върви след него. Един делтапланерист за днес стига.
=================
Към обяд стигна хижата. Отварата от билки направи чудо. Само след час бе готова да изкачи и Еверест. Поне така се почувства.
Мъжът със странната раница, обаче обядва както трябва. А родопската кухня си е доста засищаща. Някога хората са се хранели по веднъж на ден, а са обикаляли километри, та всяка рецепта е с много от всичко.
Пътеката продължаваше към върха, но никой нормален човек не би тръгнал точно в най-голямата жега. Затова се излегна на един от дървените нарове, точно под дебелата букова сянка. Когато се обърна, видя, че непознатият вече бе на съседния нар и спеше. Защо не? И Борислава се унесе.
================
Час сън в планината се равнява на няколко в големия град. Но само този, който е пробвал, знае. А три часа... три часа тук дава сили да изкачиш върха на бегом. И точно това бе решила. Не на бегом, разбира се. Пък и върхът бе на около 4 часа и половина, според тебелката. Или трябваше да преспи в хижата и да тръгне сутринта или да се връща. и тъкмо клонеше към второто, когато непознатият потегли нагоре. Картата показваше, че на върха има само беседка, но може да има и нещо повече.Ввече няколко пъти намираше постройки, които не бяха регистрирани. Борислава уверенотръгна след него.
След час стигнаха поляна с маси и пеки от паднали цели дървета.
- Към върха ли?
- Да. И Вие ли?
- Да.
- Надявам се, че не носите парапланер.
- Парапланер ли?
Разказа му за случилото се.Смя се дълго и силно. И заразително - и тя се разсмя.
- Май днес Ви върви на странни хора - аз нося телескоп. Ще гледам звездите.
- О, това е чудесно!
- И Вие ли обичате нощното небе?
- Даже бях в кръжок по астрономия. Цели 4 години.
- Охо! Значи ще Ви е интересно!
- И още как!
=============
С това темпо щяха да стигнат към 19 часа́ и да се чудят какво да правят цели 3 часа. Затова забавиха и почиваха на всяка по-равна полянка. А и Велко се оказа много интересен човек - бе жива енциклопедия. Трудно бе да срещнеш днес някого с толкова добра обща култура. Е, призна си, че знае всичко. Получи окуражителна усмивка.
- Така. Стигнахме. А и след около 20 минути ще се стъмни.
Велко смъкна раницата си. Извади статив и куфар, в който беше телескопът и лаптоп с мишка и други дреболии. В 21:30 започна всичко.
===============
Снимка: /images-assets.nasa.gov
Гледаха планети, звезди, мъглявини, галактики...
Бе така запленяващо! Все едно гледаха кадри от професионален телескоп на орбита. И тогава Борислава се сети, че нещо не е наред. Дори за Хъбъл трябваха минути, а понякога и часове за една добра снимка дори на планетите от Слънчевата система. Но този телескоп показваше всичко веднага и то в много добро качество. Погледна надписите. "BSF - БКС". Какво ли значеше това? Имаше го на телескопа, на лаптопа, на раницата и даже на дясното рамо на връхната му дреха.
- Много хубав телескоп!, - започна малко плахо.
- Да, пробен модел. Нова технология. В пъти по-добър от официалните.
- Забелязах...
- Предположих.
Това я успокои и времето минаваше неусетно. Гледаха, говореха и разказваха за себе си. Стигнаха и до НЛО. Според Велко, повечето от тях не са извънземни кораби, а апарати от бъдещето, които документират събития. Борислава си представи колко им е интересно на учениците от бъдещето, които няма да си представя какво е било, а можеха да го видят как е било. Завиждаше им.
- Откога са официалните пътувания?
- От ХХII-ри век. Първо ще пуснат дронове, после техници, когато всичко се доизглади, ще почнат да пътуват учени от всички области. Понякога няма да пътуват телесно, а чрез аватари.
- Интересно... А откъде знаете това?
- От пътешественици. Не, аз не съм си срещал лично. За съжаление.
- Аха. А може ли да им се вярва?
- По мое мнение, поне на един - да.
- И той е споделил...
- Да.
==================
- Стана 4. Трябва да тръгваме, ако не искаме да станем сензация., - каза Велко и се закиска .
Борислава го гледаше недоумяващо.
- Ще летим.
Борислава го гледаше с немного променен поглед.
- Освен, ако не избереш да вървиш към хижата. Предполагам, че си взела лютив спрей срещу мечки?
Това беше забравила.
- Не, не...
- Добре! След малко сме готови.
Велко прибра всичко в раницата. После дръпна нещо от долната й част и телескопично излязоха две метални тръби, които се съединяваха с черна кутия.
От горния капак на раницата извади нещо като дръжка с уреди. Приличаше на тротинетка, но без колела. Велко стъпи на тръбите.
- Качвай се отзад и се дръж за колана ми. Няма да паднеш, но ще ти е по-успокояващо.
Борислава го направи и докато се чудеше над думите му, вече летяха.
=================
Не усети никакъв тласък, нито чуш шум от мотор. Предположи, че е на ток. Но липсата на инерция я учуди. Не усещаше и въздушна струя. Все едно бяха в затворено пространнство. Хм, странно!
Изведнъж нещо над тях проблесна и се изгуби.
- Самолет, - обясни Велко. - Пътнически. Обикновено летят с около 900 км/ч.
А ние го задминахме. С колко ли летим?! Това си мислеше Борислава, но не смееше да попита. Внезапно приближиха голям град. Очерта се "Александър Невски".
Снимка: depositphotos.com
Кацнаха на "11-ти август", точно до общината. Докато Велко сгъваше тръбите, усетиха, че някой ги гледа.
- Здравейте!, - каза Велко на опуления полицай. - Надявам, се това, което видяхте да си остане между нас. Най-малкото, което може да стане с Вас, е да Ви уволнят, но може и да Ви вкарат в психиатрия.
Полицаят преглътна, но погледът му остана същия.
- За Ваше успокоение, ще Ви споделя следното - ние с Вас сме от една и съща страна на фронта. Вие пазите долу, на повърхността, ние горе. Докато ни има, можете да сте спокойни, че няма да има война.Лека работа!
- Благодаря!, - успя, все пак да каже поокопитилият се представител на Закона.
=================
Тръгнаха по "Раковски".
- Къде живееш?
- Срещу "Родина".
- Добре. Ще минем през нас, за да оставя раницата си и ще те изпратя.
- Няма нужда.
- Е, как няма? Пък и малко ходене по нощна София не е съвсем безопасно за сама жена.
- Тренирам айкидо.
- О, чудесно! Но аз ще си те изпратя, за да съм сигурен, че си добре.
Той живееше срещу "Сатиричния".
- Сигурно познаваш поне един актьор...
- Всичките ги познавам. От дете все там киснех. И във ВИТИЗ, разбира се.
- ...И в Кукления...
- А, там не. Страхувах се от куклите.
- Какво?!
- Сериозно!
- Ха-ха-ха, ма как може да се страхуваш от...
- Еми те така! Изглеждаха ми зловещи по някакъв начин.
- Странно...
- Ми... не знам дали е странно, но при мен си беше така.
- А какво означава "BSF - БКС"?
- "Български Космически сили".
- Има ли такива?
- Не. Нито телескопа от тази нощ или летателното средство, с което се прибрахме.
Двамата се погледнаха и се усмихнаха.
====================
















